„Живот ли бе – да го опишеш?

Живот ли бе – да го разровиш?

Разровиш ли го – ще мирише

и ще горчи като отрова.”

Никола Вапцаров –„История”

Българският политически живот по своята същност има един много странен метафизичен характер. Създаден от сръчни алхимици, в търсене на свещената касичка, тук се е зародил един анти- свят. Иначе казано, в България нищо не е това, за което се представя или това, което е по- природа. “Спиноза смята, че всяко нещо се стреми да пребъде като такова, каквото е; камъкът иска вечно да бъде камък, а тигърът — тигър. Аз съм обречен да си остана Борхес, а не аз (ако изобщо съм някой)...“[1] С думи прости нашите политици са обречени да бъдат всичко другиго, но не себе си.

Ако продължим да ровим в метафизиката, може да стигнем и по- далеч, чак до раждането на звездите. По същество партийният ни живот е един умален модел на вселената. Звездите се раждат, черпят енергия и ако имат късмет стават свръхгиганти. Характерното обаче за този тип небесни тела е, че въпреки ярката светлина и огромните размери, те бързо падат от небосклона. Избухват и се превръщат в малки джуджета, докато накрая не се превърнат в черни (електорални) дупки. В родната ни политика такива звезди дал господ много – НДСВ, СДС, може би и ГЕРБ. Както някога някъде, някой е казал „Аз не живея, аз горя”, [2] та и тъй в нашата родна картинка има много плам и много страсти, но само толкова.

Характерно за балканските политици, е че вкарват много мисли в действията си, но за жалост тези мисловни търсения са насочени навътре към тях. Повечето родни политици се показват като типични егоцентрици или по- скоро джобоцентрици. Но така е, не може да им се сърдим, защото всички гении са малко странни и в крайна сметка нарциси.

Любимият лозунг на творческия елит на нацията пък е „Разединението прави силата”. Колкото по- разцепени, толкова по- добре. Интересното за тази културна традиция е, че идва от популярната в страната ни мешена скара. Уж, сме еднакви по боя, ама май много хора са прибегнали до оцветители. Какво може да се очаква от страна, в която не знаеш месото- месо ли е, или сиренето от мляко ли е. Та така и политиците, кой знае какви полуфабрикати са. Хубавото е, че поне веднъж на 4 години трябва да ги претоплим в политическите избори и тези, които съвсем са мухлясали да ги изхвърлим. В крайна сметка, народът няма никаква дума, защото сред толкова гнило сирене, човек трудно може да се ориентира, кое не мирише.

Та този естествен подбор става чрез едно много интересно явление, познато във физиката, като компроматна война. По време на избори, че и след това, човек може да види невероятни словесни акробатики. Подмятат се папки, стрелят се нападки, че и се върти цигански алъш вериж – печелиш Бойко, вземаш Костов. Къде другаде човек може да попадне на такава мега оферта? Никъде. Яне от Сандански пък се надува, като новоизлюпено петле, което никога не е помирисвало оцветители. Волен пък е готов да издуха като вълка къщичките на червените прасенце. Пълна флора и фауна.

И това ми било партиен живот.

[1] Хорхе Луис Борхес, „Борхес и аз“,

[2] Пейо Яворов, Аз не живея, аз горя